Случи ли се нещо нередно, когато от Министерство на образованието инициираха публична анкета? Не. Общественото допитване е благодат за представителната демокрация. Въпреки всичко съществуват няколко
риска по отношение на тежестта, която може да се отдаде на тази анкета. Трябва да е ясно, че на базата на нейните резултати не би следвало да се взема каквото и да е било решение за образователна политика, защото то няма как да бъде легитимно по силата на едно обикновено обществено допитване.
1.
Едно обществено допитване не може да бъде обществено обсъждане. То може да провокира такова- в действителност поне в интернет отзвукът за анкетата беше голям, но самата анкета e най-обикновено проучване на общественото мнение. Тя не може да се представя за обсъждане, защото не предлага никакъв форум.
В рамките на една анкета обществените групи не могат да се аргументират, да влияят на мненията си с убедителни гледни точки и да постигнат консенсус.
Опит да превърнат допитването в обсъждане направиха от Национална мрежа на родителите.
1 Ако вдругиден МОН обяви, че някакво множество е признак за "статистически консенсус" за провеждането на образователна политика,
това допитване ще бъде пагубно за демократичната общественост.
2.
У кого е отговорността за разпространение на анкетата? Това че тя е била постоянно в интернет, не означава, че всеки гражданин хипотетично е можел да вземе участие в нея. Ако тази анкета можеше да се таргетира към специална част от обществото, би било приемливо да се зачитат нейните резултати за представителни.
Но образованието е сфера, която засяга цялото общество. Дори когато оставим настрана
нетривиалния въпрос, колко от гражданите имат достъп до интернет, проблемът остава в това, че интернет средите макар и да са обществено достъпни не могат да представляват обществеността. Причината е, че интернет е т.н. pull-медия; т.е. такава, в която информационният поток се управлява от самия получател.
Поемайки отговорността за едно допитване, което трябва да достигне възможно най-много различни социални групи,
държавата не може да се осланя единствено на интернет медиите.2
3. Колкото до самия метод на допитването: той (неизбежно) поставя строги рамки на резултатите. Това разбира се е нужно, за да се проведе въобще допитване, но е важно да се отбележи, че
липсата на мнение по даден въпрос също се отразява на резултатите. В такъв случай е добре да се добавя вариант "нямам мнение" или "не съм сигурен".
3 Независимо обаче дали подобни отговори са включени, остава въпросът дали и как те се вземат предвид за целите на допитването.
От друга страна, и при даденост на подобен отговор нищо не може да гарантира, че част от участниците не отбелязват в полза на мнения, в които самите те не са убедени или които не ги засягат лично. За да се интерпретират резултати от едно подобно допитване, трябва да можем да преценим
дали дадено убеждение е автентично, или е толкова слабо, че човек би се отказал от него след кратка дискусия под влиянието на по-добри аргументи. Тъкмо заради това е опасно да се провеждат публични допитвания без публични обсъждания.
За да се ограничи несъстоятелността на анкетата, винаги би могъл да се добави индикатор за оценка на собствените отговори. Някои анкети измерват това, като добавят
скала за силата на убежденията. Тъй като обаче това допитване има за цел изработването на политики, а не е просто социологическо изследване на обществените нагласи, няма практическа нужда гражданите да оценяват за себе си дали и колко силно вярват в дадено убеждение. Това е важно по-скоро за проучвания, които имат нещо общо с психологията.
Много по-информативно за МОН би било, ако в допитването имаше скала за измерване на важността на убежденията, за да може с определянето на социалния профил на участниците да се разбере кои групи се считат за най-пряко засегнати от тази тема в образованието. Това би спомогнало да се таргетират най-засегнатите участници за обществени дискусии, но същевременно да се има едно наум за разликата или приликата в нагласите на тези участници, които не се чувстват толкова пряко засегнати от допитването.4
Друг вариант за конкретизиране на анкетата, така че тя да бъде наистина съществена за провеждането на политики, е въпросът „колко против бихте имали, ако МОН приеме политика Х?“. Едно разграничение по подобна скала би показало кои от участниците наистина отдават значение на политиката и кои от изразилите силно мнение по въпроса все пак не са напълно убедени и са склонни на компромис.
В действителност, ако си отговорил в полза на политика Х, но отбележиш, че не би имал нищо против политика Х да не се приеме, би означавало, че не отдаваш особено значение или че не те засяга пряко. Това също би означавало, че оставяш отговорността за решението в ръцете на политиците.
4. И за край: когато (ако изобщо) се обявят резултатите, ще бъде много важно да се акцентира върху това, че допитването не отразява действителното обществено мнение, а потенциалното обществено мнение. Тази анкета ще е полезна единствено за идентифициране на социалния профил на интересуващите се от образование. На базата на нейните резултати обаче не би следвало да се взема каквото и да е било решение за образователна политика, защото то няма как да бъде легитимно по силата на едно обикновено обществено допитване.
1. Не подкрепих предложението на НМР в първия му вид, защото ми се стори твърде крайно. Сега виждам, че е доста по-стегнато.
2. За да не остана погрешно разбран: Колкото повече от държавата е в интернет, толкова по-добре! Не може обаче да се стига до ситуации, в които държавата да си търси извинения пред гражданите от типа на "Е, пуснахме го в интернет, да сте гледали".
3.“The presence of non-attitudes is one of the simplest yet most perplexing problems in public opinion polling. Too often in a survey context, people respond to questions about which they have no genuine attitudes or opinions. Even worse, the analyst or the poll’s sponsor or the news organization treats the non-attitude responses as if they represented actual public opinions.” Asher, H. 2007. Polling and the public: what every citizen should know. p.32. Seventh edition. CQ Press, Washington, D.C.
4. Това може да са хора, които не работят в сферата на образованието и чиито деца вече са излезли от образователната система.
