За образованието на малките населени места и понятието за космополитизъм

Щом се записах за програмата Заедно в Час, настоявах да ми намерят място в София най-вече защото ще имам по-лесен достъп до цивилизацията и ще мога да продължавам да се занимавам с Khan Academy, като отскачам след работа за някоя среща през седмицата. Другият ми вариант беше да живея в София, но да работя в някое близко по-малко населено място. Преди седмица обаче реших да сменя приоритетите си. В момента предпочитам да живея направо на малко населено място. Защо?

Излишно е да казвам, че това е мисията на програмата: Да се бори с образователната несправедливост, изразена в това да нямаш равен достъп до безплатно качествено образование само защото не си роден в голям град, където се разпределят повече съществени за образованието ресурси. Това включва не само институции като училища, но и всички прояви на културната и интелектуалната общност, както и най-добрите учители. Тази амбиция идва с много ежедневни неудобства, но и предимства.

Първо: От гледната точка на личния живот, да живееш на отдалечено населено място означава да си далеч от приятели и роднини, а за хората със семейства е вероятно немислимо. От преподавателска гледна точка обаче, да живееш директно в селцето или градчето е важно за разбирането на самата образователна среда. Какви са потребностите на учениците? Какво е ежедневието им? Тези въпроси са в основата на същественият въпрос „С какво мога да допринеса аз?“

„Когато сам изпиташ какво е да имаш нужда от лекар посред нощ, когато някои неща се намират само на пазара в неделя и не е хубаво да забравяш да ги свършиш, когато трябва да отидеш до съседния град, за да си купиш цветна хартия, разбираш какво обективно може да искаш от децата и какво те просто няма как да намерят и не са свикнали, че изобщо е нормално.“*

Важно е да разбираш живота на хората, които се опитваш да образоваш, за да знаеш, как да разшириш света им. Не допустимо е децата от ощетени общности да бъдат обучавани сякаш цял живот ще си живеят там. Дори това да е така, отговорността на учителя е да се увери, че тези деца могат да живеят пълноценно навсякъде по света. (Виж по-долу за космополитизма)

Друго, което трябва да се вземе предвид са отношенията с общността и до колко те могат да бъдат допълнителен ресурс за образователни цели. „Чувала съм колеги, които пътуват всеки ден да казват, че децата са ги обвинявали, че "вие само чакате да стане 3 часа и да си хванете влака и да ни напуснете пак". Т.е. ако пътуваш за тях си приходящ.“

Излизайки от общността, изпускаш малките неща, които всъщност са големи за жителите. По тези места ежегодният фестивал или дребна традицийка по празниците често изчерпват културния живот. Нещо повече: външният човек с по-широк кръгозор е невероятен извор на знания и истории за други страни и това определено ще може да бъде използвано, за да станете любимия учител! Всъщност, ако не направиш усилия да се привържеш към средата, на дали удовлетворението и смисълът от работа ти ще са същите.

„Аз бих предпочел Подбалкана, където, въпреки че си на няколко часа далече от София, си наистина по-дълбоко впуснат в живота на населеното място и можеш да правиш много повече проекти с учениците си, да променяш мирогледи и да регистрираш прогрес спрямо нулевата начална точка.“

Нещата не стоят така в София и големите градове. Резултатите от работата ти няма да са видими за цялото населено място. Всички учители наблюдаваха поне един голям клас в столично училище по време на посещенията. Знаете, че учителите „имат по 30 деца в клас, страшно трудно им е да обхванат всички деца в часа и дори не познават родителите на някои от своите ученици или са ги виждали само веднъж.”

Всъщност на малкото населено място усилията ти за ученик са повече и минутите ти за ученик са повече. Времето е по-усвоимо и, при все нивото, това наистина е мястото, на което ще съм способен на чудеса. Трябва много добре също да се преценя времето с пътуването. Честно казано аз обожавам да пътувам с автобус, защото до Германия изчитам 2-3 книги и това би било чиста привилегия за мен. :)

„Ако трябва да съм честен ставането в 5:20 сутрин ме изморява и все още не съм свикнал съвсем. Пътуването ми е около час и половина в една посока, което са три часа загубено време на ден. Ако можеш да четеш докато пътуваш поне ще можеш да свършиш някаква работа, но все пак в автобуса нито си продуктивен, нито си почиваш...“

Споменах обаче, че вероятно ще предпочета да живея директно на отдалеченото местенце, поради няколко причини. „Зимата се отопляваме с дърва, планината е близо, храната е евтина и истинска...“ Освен това съм решил, че е време да се усамотя. Ще пиша в бъдеще и за това, но имам намерение през следващите две години да напиша първия си Bildungsroman. Ще събирам имного истории от учители или спомени от образователни травми, така че акоискате ми пишете мейл и име и ще ви потърся след време да си поговорим. :)

Какво стана с космополитизма? Споменавам го съвсем накратко и то защото самото понятие е изключително криворазбрано в днешно време. Интересно е, че, когато се е зародил космополитизмът в Римската империя, това е било убеждение най-вече на хора, които живеят активно на малки населени места, далеч от Рим. Как е възможно това? От къде на къде убеждението, че човек е гражданин на света, е отвело някои хора по местенца на края на света? Всъщност да си гражданин на света далеч не означава да живееш в световните градове като Ню Йорк, Москва, Токио и т.н. Означава преди всичко да разбираш, че като гражданин на света, ти си най-ценен там, където можеш да допринесеш с най-много. 

В заключение: Много учители няма да предпочитат тези училища, заради социалната, професионалната или културната изолация. Тези училища като цяло не са предпочитани и заради заплащането, но пък наемът е по-поносим. Често се налага да поемаш допълнителни отговорности, които местната общност няма капацитета да поеме. 

За сметка на това пред учителя съществуват и много повече възможности за свобода в преподаването. Те не трябва да се притесняват, че някой им диша във врата. Споменавам го не като повод за своеволия, а просто като белег на нестресова работна среда. Заедно с това ще познавам лично всеки ученик и нищо чудно да съумея да науча имената на всеки... В по-голямото училище често учениците са „номера“... Преподаването в малко училище идва с много сигурност за сметка на личния комфорт. 

Както казва Салман Кан, основателят на Khan Academy: "Прекарвал съм години, без да имам смислен разговор с учителя си." В големите градове често не се стига до времето за смислени отношения между ученик и учител.

*Включвам цитати от училите, които поразпитах по темата. Не съм питал изрично за разрешение, затова няма да публикувам имена. Ако желаете да кажете нещо по темата, ще се радвам да го направите в коментарите! :)